В няколко исторически и езиковедски издания е посочено, че с. Боров дол се намира встрани от главните пътища, затова край него липсват всякакви по-ценни исторически и археологически руини и артефакти. Това обаче всъщност не е точно така, тъй като, въпреки изолираността на целия район, в древността през него все пак преминавали два по-широки римски друма. От обширната Тракия през Бинкоският и Чамдеренският боази /боаз - теснина/ на Беленската река в едноименната котловина навлизал стар път, който на юг от с. Боров дол се раздвоявал в местността Йоле арасъ /Между пътищата/. От разклона левият край на вървището завивал на северозапад, качвал се на рида Бакъм таш и през местностите Падащите камъни, Малък Гечит и Голям Гечит /гечит - проход/ заобикалял вр. Кичеста и се спускал до кръстопътната седловина Шишкинград. Оттам този край на римският път продължавал в същата северозападна посока през местността Преслопа /Сечената скала/ до т.нар. Син пясък, където се събирал с основното трасе на Твърдишкият проход. В своите изследвания за Белялик братята археолози Карел и Херман Шкорпил наричат лявото трасе на античният друм Чамдеренски или Източен Търновски път, защото преминавал през землището на съответното малко селище и водел на северозапад от него към по-големия старопрестолен град. Местните обаче наричат римският път Затворения проход и проход Ода гидик /Водният проход/, тъй като вече не се преминава по него, а вероятно и защото извива покрай коритото на пълноводна река. Специално в с. Боров дол вървището се нарича понякога още и Гидикоолу яня /Проход Гидика/, заради преминаването му през двете местности с това име, а пък в близкия гр. Твърдица му викат и Ики капалар /Двете порти/,тъй като трасето му пресичало две по-тесни и специално изсечени заради него места в скалите при Долния и Горния гидици. В литературата Гидикоолу яня често бива оприличаван на проход, като тази дума влиза дори и в неговото наименование, но понеже при Синия пясък трасето му се влива в основния Твърдишки път, затова Чамдеренското вървище не трябва да се разглежда самостоятелно, а само като част от по-главния друм.
След разделянето си на юг от с. Боров дол десният край на стария римски път завивал на североизток, качвал се на най-долната част на другия най-дълъг местен рид - Кираз аак баши, и продължавал по него към сегашното с. Бяла паланка. Именно край това второ трасе на вървището било разположено и най-старото засвидетелствано тукашно селище в местността Юртлука /от юрт - изоставено населено място/, което, според някои историци, вероятно било построено върху руините на по-древна римска пътна станция. Тази версия се потвърждава и от намерените на мястото в дерето срещу т.нар. Вила античен водопровод от глинени кюнци и други интересни археологически артефакти. Юртлука е известен още и с това, че между него и съседната местност Чотоклука /името й означава пън, коренище/ покрай долината на река Сап дере преминава един по-необичаен слой от бял камък-пясъчник, който се спуска оттук в посока на морето. Според местните, където има такъв пясъчник, задължително има и каменни въглища, като е възможно точно от неговия бял цвят да идва и наименованието на цялата Беленска котловина. В Юртлука са намерени следи още и от стари гробища, наричани от беленските селяни Бююк мезар /Големите гробища/. Освен останките от двата стари римски пътя и селището в местността Юртлука, в землището на сегашния Боров дол се срещат и някои други старини. На юг от махалите му е разположен пирамидалният връх Сиврия /Острец//488 м./, който със своя гол и остър пирамидален конус стърчи като същинска емблема на селището. Именно по неговия източен склон трасето на десният /източният/ римски път пресича група от побити в земята камъни, които боровдолските жители наричат Русалското гробище, Джамалското гробище, а също и Старите български гробища. Тези останки са с площ от около 1 дка и по вид и форма са абсолютно идентични с подобни на тях гробища край близкото с. Градско. Артефактите вероятно са остатък от старо езическо светилище, като местността е изкуствено заравнена и е без следи от гробни могили, а надгробните камъни в нея са поставяни не над, а встрани от главите на покойниците. В района са намирани и отделни находки от медни и бронзови монети с различни номинали. Наред със старите пътища и селища, в планината над населеното място стърчат останки и от малка крепост. Тя се намирала на билото на споменатия рид Кираз аак баши, и по точно на извисяващия се на него обзорен връх Куля сърта /Кула сърт, Кула на хребет, Острата кула//842 м./. Останките на темето на върха са от малко съоръжение от типът наблюдателна кула, от което навремето следели и контролирали извиващият покрай вр. Сиврия, Русалското гробище и Юртлука източен римски път. Докато ние българите наричаме всички по-древни крепости, селища и пътища римски, то турците определят въпросните старини като дженевез /генуезки/. Поради тази причина, и твърдината на вр. Куля сърта се нарича от местното население крепост Дженевиз кале /Генуезката крепост/. Заедно с всички останки от древни съоръжения край с. Боров дол, в местността Юртлука може да се види и една по-голяма, и вече доста поразкопана от иманярите, тракийска могила, построена вероятно за ориентир край трасето на стария античен римски път.
Въпреки че долината на р. Боров дол е изолирана и сравнително доста отдалечена от всички по-важни и главни пътища в областта, по време на турското робство край нея постепенно започнали да се заселват хора. Първоначално те се настанили в разположената на около 1.5 км. на североизток от днешното с. Боров дол местност Юртлука, в която образували неголямо селище. Според запазено и до днес сред местното население старо предание, това най-древно поселение в областта станало родоначалник на три от сегашните села в Беленската котловина - Боров дол, Жълт бряг и Бяла паланка. Като пряко доказателство, че първото село в района било именно в Юртлука, служи фактът, че в близост до тази местност понастоящем се намира пасището Байрам алан /Празнична поляна/, в което край кладенец до едно дере жителите на трите гореизброени селища нарочно се събират всяка година заедно, за да правят там своите редовни Хаджет намази /Молби за дъжд/. В миналото за тази цел в Юртлука били изградени специално изплетени с големи пръти заслони за сушина, които били покрити със слама. Преданието гласи още, че в Юртлука първоначално не достигала водата, а след това се появила и чумна епидемия. Заради тези несгоди, селяните постепенно изоставили старото се селище и се разпръснали из околността, като част от тях се настанили в долината на р. Чам дере и в нея основали настоящото с. Боров дол. При застрояването си тогавашното Чам дере било изцяло мюсюлманско, като освен юруци /асимилирани по-късно от придошлите откъм Гeрлово и Тузлука турци/, по пасищата в землището му останали със стадата си и съвсем малко на брой каракачани-християни, потомците на които живеят и до днес в самото село. По-късно в новото населено място се настанили със сигурност и къзълбаши, следи от които могат да се видят в разположения в югоизточния край на селото стопански двор на местното ДЗС. Там са открити два гроба с надгробни камъни, по които има надписи на арабски език, а горните им части са оформени като тюрбани - сигурно доказателство, че гробовете са именно на къзълбаши. Между другото, районът на стопанския двор се ползва и до днес като мюсюлманско гробище, докато християнското е на около 200 м. на изток от селото. Няколко века след заселването на шиити в Беленската котловина по всички селища в нея се настанили и турци-сунити, като от тях през 1870 г. в Чам дере била построена джамия. Тя била с размери 12/5 м., а останките й стояли в южния край на селото чак до 1930 г., когато при прокарване на регулация сградата й била умишлено унищожена.
Кога станало най-ранното застрояване на мюсюлманското с. Боров дол не е известно, нито пък за тази случка са запазени каквито и да било писмени сведения в по-старите турски архиви. Знае се само, че селището било разположено на няколко широки тераси на около 2 км. разстояние по протежение на коритото на р. Чам дере, която му дала своето наименование. Известно е също така, че новото село било разположено върху останките на по-старо населено място с неизвестно име, но с християнско население. В потвърждение на това се сочат намерените в наши дни в двора на местният жител Петър Димитров Иванов основи на християнски храм, разкритите в двора на Иван Пасков Иванов и в близката местност Кантона големи питоси /глинени гърнета/, както и останки на изток от вр. Сиврията /Острец/ на стара чешма и глинен водопровод. Според запазено в с. Боров дол предание, в древността на изток от този връх съществувал някакъв храм или светилище със стари гробища край него. В споменатия двор на Иван Иванов били открити и основите на няколко колибарски жилища, а такива били намерени и в центъра край пощата, в южния край на миньорското общежитие и в южния край на двора, в който е казана за ракия. По спомени на стари хора от селото, такива останки от по-древни жилища били намерени и в района на Кантона, като там били открити и следи от антична керамика. Наред с тях, на север от устието на Боровдолската река останали да стърчат и руини на стара железарска или оръжейна работилница. Останки от древни зидове и основи на постройки били изровени и край трасето на построената тук през 20-и в. теснолинейка, водеща към вр. Чумерна, като най-запазените от тях били в разположената на юг от селото местност Нишан кая. Като доказателство пък, за българският етнически произход на жителите на по-старото селище под новоизградения мюсюлмански Боров дол, може да послужи топонимията в най-западния край на местното землище, която и днес е почти изцяло на сътветния език - Чумерна, Кичеста, Шишкинград, Девина и т.н.
Макар да се намирало доста навътре по южните склонове на Стара планина, в миналото мястото край днешното село било особено плодородно, като, наред с традиционните и основни за боровдолското население поминъци - земеделие, скотовъдство и дърводобив, в разположения в близост до него рид Чам бурун /Боров нос/ тукашните селяни започнали да отглеждат и лозя - традиция, която вероятно била наследена от първите местни жители - траките, а после постепенно изоставена от неупотребяващите алкохол турци. Векове след застрояването на Чам дере климатът постепенно се изменил, затова селото, както и съседното Бяла паланка, временно останали без всякакви лозови насаждения. Тогава на Чатал бурун били засадени черешови дървета, а местността се сдобила с наименованието Старите лозя. В наши дни пък, заради глобалното затопляне, за лозята пак настъпили добри времена, като този път те са разположени на съвсем друго място - в т.нар. Гьомджа, както и при Кантона. Освен на добре водоснабдено и плодородно място, след застрояването си селото се оказало и с много голямо землище, обхващащо обширни територии от планината на юг и на югоизток от махалите му. След Освобождението обаче българските жители на близкия град Шивачево отнели, къде с измама, къде с подкупи, част от мемлекета /земите/ на Боров дол в местностите Кадъ бунар, Шейх бунар и Дюинджа, като искали да присвоят дори цялата собственост на селото и да изгонят всичките му жители. През 30-те години на 20-и в. претенции към земите на Чам дере проявили и съседите от с. Жълт бряг, които също започнали да се къскънат /спорят/ за част от местната мера. Тогава жълтобрежани издебнали и убили над Боров дол овчаря Иванчо, като от онова време до днес хребетът на север от селото се нарича в негова памет Иванчова рътлина, а там има и местности Иванчова гроб /в нея лобното място на овчаря е очертано с камъни/ и Иванчова гьол.
Първите писмени сведения за нововъзникнало селище в долината на р. Чам дере са от периодът на османското владичество, когато в района се настанили мюсюлмански пастири с предимно шиитско вероизповедание. Заради оскъдните възможности за земеделие, местните селяни намирали препитанието си най-вече в скотовъдството и дърводобива, а през кърджалийските времена - и в разбойничеството. През 1800 г. кърджалиите оплячкосали и съсипали всички селища в Беленската котловина, като започнали първо точно от с. Боров дол. По-късно обаче тогавашното Чам дере се прочуло с родения в него известен кърджалийски главатар Токакчията, а също и с прославения в цяло Сливенско с бандитските си подвизи турски разбойник Кушчи оглу /Синът на птицата/, който също пребивавал в селището и го превърнал в своя главна база. Интересни сведения за Боров дол има и от периодът на Кримската война /1853-1856 г./, когато от южните степи на Русия били прогонени хиляди татари и черкези. Част от бежанците били настанени в пределите на днешните български земи, в които те веднага започнали да убиват и да грабят за отмъщение завареното местно християнско население. За да спре растящата престъпност, и за да се справи с многобройните разбойнически банди, турското правителство създало още през 1853 г. в Сливенския край специална жандармерийска част - Казашки турски кавалерийски полк /по-известен като Казак алай/, за командир на който бил назначен Садък паша /полският емигрант Михаил Станиславович Чайковски/. Въпреки че този полк преследвал и българските хайдушки чети, в него се записали доброволно и много българи, някои от които вече били жертва на особено кръвожадните тукашни престъпници.
През 1856 г. полкът Казак алай бил разкватируван в гр. Сливен и веднага се заел със задачата да унищожи първо бандата на най-злия разбойник в областта - Кушчи оглу /Кушчията/. За него се предполага, че е роден в смесено турско-татарско семейство под името Мехмед в близкото на Боров дол с. Бяла, а като отраснал в Беленската котловина, се знае и че я е познавал много добре. В нея разбойникът върлувал за период от около десет години, като бродел и по цялото било на Балкана от сливенското село Ичера на изток до сегашния град Шипка на запад. След като полкът Казак алай започнал да го преследва, Кушчи оглу се укрил първоначално в гъстите гори край тайнствения връх Козуйна в Чочовенския балкан, а след това и в една издълбана в пясък пещера, разположена южно от сегашното с. Градско. През това време полкът Казак алай го търсел под дърво и камък край главната му база в с. Боров дол, където разбойникът, разбира се, не бил намерен. До нас обаче достигнало реалистичното описание на Садък паша за обстановката в прочутото старо разбойническо свърталище. При пристигането си в него предводителят на жандармеристите станал свидетел на невероятна оргия, в която старци с чалми стоели „на купчини по земята“ и пиели ракия. Аллах бил забранил пиенето на вино, но за ракията в Корана явно нищо не бил споменал, тъй като местните се наливали именно с нея. В средата на тази шайка кръшни полуголи циганки изпълнявали огнени акробатични танци, от гледката на които Чайковски тутакси се изчервил, а селските момци похотливо коментирали изпълненията на девойките и гърмели с пушките си във въздуха. Кушчи оглу оставал все така неуловим, затова единственият начин да го ликвидират било да принудят някой от приятелите му в местната администрация да го предаде. Това сторил главният сливенски мюфтия, който повикал Кушчията уж за да му опрости греховете, а всъщност го накарал да обере турската поща в местността Джендема на изток от града и да избяга с парите в Цариград. Бягството трябвало да стане по точно определен маршрут, по който на Кушчи оглу била устроена засада и той бил убит. След смъртта му обаче разбойничеството в с. Боров дол изобщо не спряло, тъй като на мястото на по-старата шайка се появила веднага нова, начело с местният жител Юмер ага.
През 1812 г. с. Боров дол постродало особено жестоко от т.нар. Голямо чумаво - масова чумна епидемия в Сливенския край, която засегнала повечето от местните селища. След нея през годините 1824, 1830, 1837 и 1839 в района последователно избухнали и няколко големи холерни епидемии. Заради тях, местните турци или измрели, или се преместили по други краища на страната, като така цялото село останало за кратко време почти празно. Тогава в него се настанили и българи, като различни автори споменават за заселване в района на около 30 християни семейства. По-късно обаче и тези нови пришълци вероятно били прогонени от турски разбойници, тъй като през 1859 г. се оказало, че в селището живеят само мюсюлмани. За това свидетелства преминалият същата година през тогавашното с. Чам дере д-р С. Ф. Поайе - лекар на турска служба, живял в Османската империя около 28 години. Французинът описал премеждията си в Бюлетин на географското дружество в Париж, като, според него, в с. Чам дере живеели общо 150 души, разпределени в 30 семейства, а сред тях имало и едно с по-интересната фамилия Харби /от харба - специална къса сабя, която носели охранителите на проходи/. Заради разбойничеството си, след Освобождението повечето от местните турци избягали от Боров дол, а в селото останали да живеят едва няколко мюсюлмански семейства. През 1935 г. обаче и те се изселили в Турция, като сегашните турци в населеното място се настанили в него по време на големия рудодобив в околността през годините на социализма.
Източник: pelitko.com